Свети Паисий Хилендарски

Информация за живота на Паисий имаме от автобиографичните му бележки в „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Роден е през 1722 година в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. Най-сериозната научна хипотеза в българската историография казва, че Паисий Хилендарски е син на Михаил Хадживълчев и брат на Лаврентий (Лазар) Хилендарски от Банско. Различни краеведски трудове посочват други селища като родно място на Паисий Хилендарски, но тези предположения са малко вероятни.

Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където по-късно става йеромонах и проигумен. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд. „История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендерския манастир заради раздор с останалите монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяван сред българите. Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в селището Амбелино (днес "Св. Георги" — квартал на Асеновград

"Историята" на Паисий Хилендарски е значително повлияна от исторически съчинения като „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и „Книга историография“ на Мавро Орбини. За написването ѝ е ползвал още исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци.

Паисий се стреми да събуди народностното съзнание на българите, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие. Важни аргументи са дейността на славянските първоапостоли Константин-Кирил Философ и Методий, политическото и културното процъфтяване на средновековната българска държава и видните ѝ владетели. Създаването на "История славянобългарска" може да се смята за начало на българското Възраждане. ^[2][3] Известни са около 60 преписа на книгата, първият препис е на Софроний Врачански (1765 г.), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие „Царственик“ след съществено редактиране от Христаки Павлович

Паисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на българското Възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име.

С постановление на правителството от 28 юли 2000 г. се определя годишна държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции. Носители на държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“ са проф. Вера Мутафчиева (2000 г.), акад. Светлин Русев (2001 г.), проф. Стефан Данаилов (2002 г.), Йордан Радичков (2003 г.), проф. Христо Христов (2004 г.), арх. Богдан Томалевски (2005 г.) и писателят Богомил Райнов (2006 г.) ^[5]

През 2008 г. в Банско, на мястото, където някога е стояла бащината къща на Паисий Хилендарски, е открит мемориален музей, посветен на него